Всичката тази бумащина я върши агенцията, не си знаела и си свършила половината им работа.
- Публикувана: 7 дек. 2011, 21:13 ч.
- Последно мнение: 5 май 2024, 20:50 ч.
Майка ти почина - преодоляхте ли го?
Не, трябва лицето ( близък или пряк наследник) лично да се подпише в моргата с лична карта. Не става да ходи служителя от агенцията, да се подписва вместо теб. Поне така ми обясниха в агенцията. За майка ми два пъти ходих до моргата, че бяха забравили да сложат печат на регистратурата
Аз също не стъпих в моргата. Баща ми почина в болницата. Само подписах документи, че отказвам аутопсия, защото изобщо не вярвах на онези изроди. Все още ги мразя. Знам, че можех да ги съдя, но нямах сили. Сега много ме е яд, че не го направих. Аз съм юрист, а не съдих убииците на баща ми.
Агенцията свърши всичко. Пръста не съм си мръднала. Като си спомня преди години, когато баба почина как мама и татко я изкъпаха, облякоха и т.н. Не бих могла да го преживея. Явно съм от разглезеното поколение. Оставям на друг да ми върши трудната работа.
Агенцията свърши всичко. Пръста не съм си мръднала. Като си спомня преди години, когато баба почина как мама и татко я изкъпаха, облякоха и т.н. Не бих могла да го преживея. Явно съм от разглезеното поколение. Оставям на друг да ми върши трудната работа.
Аз също останах много разочарован от една млада “лекарка“ която влетя в стаята разгневена, да ни се кара че сме и позвънили два пъти на звънеца, в деня в който майка почина 24.02.2023. Лекарите са страшно изнервени и плашещи с арогантността си. На всеки който му предстои среща с тях по здравословен проблем, бъдещ пациент, го чака тежък сблъсък с изнервени до лудост хора. Превърнали са болниците в лудници, а стаите в психодиспансер, отвън зад вратата на стаята се чуват само крясъци и викове. От сутрин до вечер. А яденето е като в ресторант със звезда Мишлен 
Имаш чувството че си в Бухенвалд или Освиенцим, но не и в болница където да те излекуват с внимание и грижи
Имаш чувството че си в Бухенвалд или Освиенцим, но не и в болница където да те излекуват с внимание и грижи
Един разказ на Мария Касимова-Моасе, който дойде точно навреме при мен:
https://www.ploshtadslaveikov.com/razgovor-s-otvadnoto/
Предпочитам да намирам малките знаци - формите на сърце от всякакви неща,
гукането на гургуличката, когато минавам покрай бащиния си дом, песен, носеща
тонове спомени в точния момент. Така лекувам тоя край, дето ми е толкова страшен и нежелан.
https://www.ploshtadslaveikov.com/razgovor-s-otvadnoto/
Предпочитам да намирам малките знаци - формите на сърце от всякакви неща,
гукането на гургуличката, когато минавам покрай бащиния си дом, песен, носеща
тонове спомени в точния момент. Така лекувам тоя край, дето ми е толкова страшен и нежелан.
Спомням си Великден преди 14 години…майка в реанимация, след ужасно тежка операция.
Аз приготвих празничния обяд, поканих баща ми, свекърва ми, на една чаша вино (бях се напила от нея) отидох в болницата, “празнувах” и с майка. Седях, говорих, смях се…после се сринах.
А обичам Великден.
После, слава Богу имах още 3-4 години да празнуваме заедно, но…все в страх, очакване, за най-лошото, последният и дойде.
Сега, баща ми, единственият ми жив родител е много, много зле.
Отново ще приготвя празничния обяд, ще спазя традицията, ще се усмихвам, говоря, сигурно отново от чаша вино “напия”, но баща ми ще е с нас. Знам, че може би ще е последният. Искам да го отпразнувам, запомня все пак…детето ми да помни единственият си дядо.
Ама аз съм…сблъсках се със смъртта на 7-8 години….видях ковчега на брат ми, после некролозите, мъката на родителите ми.
Погребах бабите, дядовците си.
Ежедневно общувам с деца, да деца и малко поотраснали “обречени”.
Та, да, идиот и циникъм съм…или станах.
Аз приготвих празничния обяд, поканих баща ми, свекърва ми, на една чаша вино (бях се напила от нея) отидох в болницата, “празнувах” и с майка. Седях, говорих, смях се…после се сринах.
А обичам Великден.
После, слава Богу имах още 3-4 години да празнуваме заедно, но…все в страх, очакване, за най-лошото, последният и дойде.
Сега, баща ми, единственият ми жив родител е много, много зле.
Отново ще приготвя празничния обяд, ще спазя традицията, ще се усмихвам, говоря, сигурно отново от чаша вино “напия”, но баща ми ще е с нас. Знам, че може би ще е последният. Искам да го отпразнувам, запомня все пак…детето ми да помни единственият си дядо.
Ама аз съм…сблъсках се със смъртта на 7-8 години….видях ковчега на брат ми, после некролозите, мъката на родителите ми.
Погребах бабите, дядовците си.
Ежедневно общувам с деца, да деца и малко поотраснали “обречени”.
Та, да, идиот и циникъм съм…или станах.
Като си спомня преди години, когато баба почина как мама и татко я изкъпаха, облякоха и т.н. Не бих могла да го преживея. Явно съм от разглезеното поколение. Оставям на друг да ми върши трудната работа.
Исках да го направя за майка, брат ми не ми позволи и слава Богу. Аз пътувах от чужбина и видях майка едва на опелото. Ние също не “разпространихме” новината за смъртта ѝ, не искахме да се струпват хора. Имаше разлепени некролози, но много хора разбират впоследствие. Все пак дойдоха близки комшии, няколко роднини, няколко нейни приятелки и добре стана така, щеше да бъде жалко никой да не я изпрати.
Татко умря преди 17г, тогава обичаите бяха други, задължително покойника нощуваше в дома. Едни от най-тежките ми часове, да го виждаш и да се надяваш да стане чудо и да се събуди и да си безпомощен. След погребението се успокоих за кратко. Преди у дома да се изсипат знайни и незнайни и да ядат кюфтета….И да имаше хора дошли за яденето, жалка работа.
Да, преди години бяха съвсем други ритуалиите по изпращането. За моите дядовци помня, че и двамата нощуваха в дома. Имаше запалена свещ и един от роднините стоеше в стаята при ковчега през нощта. Близки роднини ги къпеха и обличаха. Помня, че огледалата се покриваха с кърпа и не се гледаше телевизия. После в деня на погребението още от рано сутринта вратите бяха отворени, имаше ковчег пред вратата, идваха съседи да оставят цветя и междувременно да клюкарстват и да обядват. След погребението или се връщаха отново в дома на покойника да ядат или отиваха да се гощават в ресторант. Няма да забравя как бабите ми в деня преди погребението със сълзи на очи и съсипани от мъка по принуда готвеха сарми, вареха картофи и правиха кюфтета за гостите.
Радвам се, че тези ужасни обичаи отминаха. Предполагам, че може да са останали по селата, но в големите градове вече не е така. Сега при нас ако почине човек в дома веднага идва катафалка и го транспортира в агенцията, където го обличат и го подготвят за опелото. Отиваме близките направо в залата на гробищата, свършва церемонията и толкова. Ако там нещо подадем на който е дошъл - обикновено жито или дребни сладки. В повечето случаи агенциите предлагат кетъринг услуги. Никакви други гощавки преди и след това.
Радвам се, че тези ужасни обичаи отминаха. Предполагам, че може да са останали по селата, но в големите градове вече не е така. Сега при нас ако почине човек в дома веднага идва катафалка и го транспортира в агенцията, където го обличат и го подготвят за опелото. Отиваме близките направо в залата на гробищата, свършва церемонията и толкова. Ако там нещо подадем на който е дошъл - обикновено жито или дребни сладки. В повечето случаи агенциите предлагат кетъринг услуги. Никакви други гощавки преди и след това.
Elios, съжалявам за всичко преживяно. Много ме разтърси това, което написа за брат си. Никой родител не заслужава да го изживее.
Кръстницата ми, след смъртта на дъщеря си, купи гроб точно до нейния. Постави си паметник с имена, дата и година на раждане и остави празно място за датата и годината на смъртта си. Споделяше, че няма търпение да легне до детето си. Желанието й вече се сбъдна.
Болката остава за живите. Мъртвите се отървават. Наистина вярвам в това.
След няколко месеца ще станат две години от смъртта на баща ми, а аз още го усещам сякаш е било вчера. Всичките тези клишета, че времето лекува, че болката те прави по- силен, просто не важат за мен. Толкова се промених, след като татко почина, че сама не мога да се позная. И промяната не е към по- добро.
Кръстницата ми, след смъртта на дъщеря си, купи гроб точно до нейния. Постави си паметник с имена, дата и година на раждане и остави празно място за датата и годината на смъртта си. Споделяше, че няма търпение да легне до детето си. Желанието й вече се сбъдна.
Болката остава за живите. Мъртвите се отървават. Наистина вярвам в това.
След няколко месеца ще станат две години от смъртта на баща ми, а аз още го усещам сякаш е било вчера. Всичките тези клишета, че времето лекува, че болката те прави по- силен, просто не важат за мен. Толкова се промених, след като татко почина, че сама не мога да се позная. И промяната не е към по- добро.