Поезия – да споделим любимото си стихотворение

В тон с мрачното ми настроение /не свързано с майка ми/ ,едно стихотворение, което само ме намери. Понякога всичко ми идва твърде много...

"НА МАЙКА МИ"   Христо Фотев
 Мамо,
И аз ще се завърна, както винаги.
И както винаги, най-неочаквано
прозореца ти ще изпълня в тъмното -
не ставай изненадано от стола си.
Не падай във ръцете ми -
погледай ме
и позволи ми да сваля палтото си.
Да насека дърва и във нозете ти
да коленича - да запаля печката.
Над куфара ми се склони усмихнато.
Над дрехите ми, книгите ми, мислите.
И докосни ги, моля те, накарай ме
отново да обикна тежината им.
Не се страхувай - пристъпи в душата ми,
прозорците й избърши, пред някого
гостоприемно разтвори вратите й -
върни на огледалото й блясъка.
И изпълни и счупените съдове
със сребърната влага на очите си,
за да живея - за да нося винаги
във мислите си твоето присъствие.
Мамо,
не остарявай, моля те, и никога
не вярвай през деня на огледалото.
В очите ми се гледай непрекъснато,
Съпротивлявай се срещу тъгата си.
За здравето си се бори отчаяно.
И защитавай, моля те, душата си
от бръчките, от пясъка на времето.
Не казвай, че е суета - понякога
си освежавай със червило устните...
И не умирай - заповядвам ти! -
до края.
До края съществувай във живота ми!
Явявай се в най-страшните ми сънища
със бялата си рокля -
съзерцавай ме
от погледите на жените - тихите...
Да се обърна стреснато след някоя
и да те видя във дъжда -
в прозорците,
в балконите, в дърветата и в себе си.
Мамо. Не ме изоставай,
мамо.

Чистата като планински извор поезия на Дубарова. Това нейно стихче е безсмъртно:

"И чувствам – на пристанището блясъка
превръща ме във водорасло нежно,
посажда ме завинаги във пясъка
с очи,с ръце към морската небрежност."

Бодливата роза дъждът я вали
дори по най-ситните меки бодли,
и тя се отпуска в ръцете му мокри,
показва му своите алени рокли,
а той я докосва, където обича,
и между листата й тънки потича,
и нежно и весело я гъделичка,
а тя си повдига полите самичка,
цъфти, изчервява се, тихо се смее,
и даже не се и замисля къде е,
а те са на пътя, съвсем под небето,
и хора минават, и кестени светят,
и слънцето светва. Дъждът си отива,
а мократа роза спокойно заспива.
Мария Донева

п.с. Много обичам поезията на Мария Донева

“ Мой дъжд при суша, мой насъщен хляб,
ти мъчиш ме с онази страст, която
пече скъперника на огън слаб
при мисълта за скътаното злато.
Ту радвам ти се, ту страхът свиреп
от идещата старост ме потиска,
и ту ламтя сами да бъдем с теб,
ту всички да ни виждат ми се иска.
Бях вчера до пресита угостен,
а гладен съм за порцията днешна
и нямам радост или блян, освен
че днес си с мен, че утре ще те срещна.
        Така меня се всеки ден по дваж:
        сега бедняк — след малко богаташ.”

Шекспир, сонет 75

Радой Ралин, "Войнишка тетрадка"

След няколко дневно пътуване
в градеца бе спряла частта.
Ний търсихме кът за нощуване,
че беше студена нощта.

Тъй крачихме морни в безкрайната
не улица — развалина,
залутани в необичайната
и чужда за нас тишина.

Наоколо — всичко съборено,
едничък дом само спасен.
Вратата му леко притворена,
стоборът — едва прикрепен.

Запалихме лампичка газена.
Накладохме огън в пещта.
И гледаме — как е запазено!
На място са всички неща:

столовете сламени, плетени,
бюфетът с кристални стъкла…
А стаите — чисти, пометени,
постлани и двете легла.

Два бронзови стари светилника
изпъкват въз белия зид.
Отдолу им цъка будилникът,
от снощи навярно навит.

На мивката — пълни са каните,
на място са всички неща.
Еднички ги няма стопаните.
Къде са отишли в нощта?

Как цялата къща оставили
и тръгнали после на път?
ащо в бързината забравили
веднъж да ударят ключът?

Къде са? Ний в мрака се взираме —
отникъде няма ответ.
И после случайно съзираме
венчалния техен портрет.

Тя — в бяло облечена цялата.
Той — с фрак и висока яка.
Как нежно е хванал той бялата
свенлива моминска ръка.

Тя гледа в земята. Смутена е.
Не смее да вдигне очи.
Той с видимо нежно вълнение
след нея върви и мълчи.

Тук, в тая квартира са свили те
семейното свое гнездо
и първата снимка с венчилото
е радвала техния дом.

От никого още немразени,
непомнили тягостни дни.
Били са те сякаш запазени
с портрета от всички злини.

В живота се слънчев унесени,
сами не усетили как
войната страхотно надвесена
дошла и до техния праг.

Градецът изтръпнал във паника
след своя следобеден сън.
Забили камбаните в заника
и хукнало всичко навън.

Съпрузите, горко разплакани,
прегърнали свойто дете —
и — нямало време за чакане,
побягнали също и те!

Те всичко, те всичко оставили
и тръгнали после със плач.
Дори и портрета забравили.
Останал портретът-пазач.

Тук битката с дни продължавала…
Изригвала с трясък пръстта.
Тук двете страни се сражавали
свирепо за всяка врата.

На пепел тук сградите станали.
Градецът бил цял разрушен.
Пожари градецът обхванали —
домът си останал спасен…

Щастливо успял да дочака той
и сетния сепнат картеч.
Напред продължила атаката,
придвижил се фронтът далеч.

В дома тук войници преспивали
от влязлата чужда войска.
И кротки, добри си отивали,
без нищо да барнат с ръка.

След битката грозна, решителна
били настървени и зли,
те идвали тук отмъстителни,
в дома те за плячка дошли.

Тършували, мрачно се взирали
на стаите в глухия здрач
и после случайно съзирали —
насреща: портретът-пазач!

И дълго в портрета се вглеждали,
портрета докосвали с пръст,
главите се после навеждали,
забравяли всякаква мъст.

И чистили, пълнили каните,
помитали пода навред,
когато се върнат стопаните,
да бъде пак всичко наред.

Часовника после навивали,
преспивали. Още в зори
те кротки, добри си отивали,
в очите със сълзи дори.

Часовникът звънна дванаесе,
подсети ни: трябва да спим,
че утре от съмнало, знае се,
отново на бой ще вървим.

Но как да заспиш ти, когато си
обхванат от мисли безброй.
А всеки бе спомнил в тъгата си
домашния свиден покой.

Я, слушай, как чезнат въздишките,
как всичко затихва за миг
и как по лицата войнишките
минава неясен светлик.

Че водихме ние сражения,
че трупове газехме с крак,
че бихме врага с настървение,
но хора останахме пак.

1945, 1952